Тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още през VІ – V хил. пр. Хр. Българският народ е наследил тъкаческата сръчност и изкуство от съставните етноси – славяни и прабългари. Те пък заварили на Балканския полуостров хилядолетната такава култура от причерноморските гърци и траките. Освен наследените традиции, се откриват и по-късни заемки, внесени от историческите контакти, нашествията и търговския обмен, които някога са се развивали тук. Древният занаят се предавал от поколение на поколение, обикновено в кръга на семейството. Момичетата са израствали край стана и вече като моми сами пристъпвали към изработването на чеиза си. Копнежът на тъкачката към домашен уют, както и нейният творчески инстинкт, издигат тъкаческата сръчност до степен на художествено творчество.

 Домашното тъкане на постелки, платове за дрехи и други тъкани, нужни за уюта и топлината в жилището и попълването на гардероба на българите, е част от нашата култура от древни времена, та чак до началото на ХХ век. За съжаление в днешните ни домове стан не може да се види. Все по-рядко се използват и останалите в раклите на баба като наследство за поколенията автентични артикули, изработени от старите българки. Богатството на битовите художествени тъкани сега може да бъде видяно предимно в българските музеи, манастирите, църквите и някои от селските домове, чиито стопани продължават да залагат на някогашните ни традиции в обзавеждането. В днешно време имаме възможността да посетим множество архитектурно-етнографски комплекси. Там можем да се потопим в бита, културата и ежедневието на предците от миналото. Може би най-голямо впечатление на посетителите на една автентична българска селска къща биха направили ръчно тъканите черги и китеници, украсени с разноцветни шарки и орнаменти, уникални за всеки дом.

 Тъкачеството (занаят за изработване на тъкани, предназначени за облекло, постелки, завивки и други) е с многовековни корени по българските земи, отвеждащи ни още в далечното VI-то – V-то хилядолетие преди Христа. Тъкачната сръчност българинът получава от етносите, съставляващи българската държава – славяни и прабългари, но той също заварва и древната тъкаческа култура на причерноморските гърци и траките, които също влизат в състава на българския народ. Смята се, че тъкачеството се появява благодарение на скотовъдството. В миналото във всяка българска къща има тъкачен стан, а занаятът се предава от поколение на поколение – от майка на дъщеря и от баба на внучка. Момичето израства около стана, а когато достигне определена възраст, то започва изработването на своя чеиз (дрехи, покъщнина, които невестата в миналото отнася в дома на съпруга си). Освен че придават уют на дома, изработените изделия и тъкани са съществен дял от народната жилищна култура, ценен източник за изучаване не само на материалния, но и на духовния бит на човека по онова време. Произведенията се багрят с багрила от животински и растителен произход, а вълната, конопа, коприната и памука са сред основните материали, които тъкачките използват. Често се налага те сами да ги подготвят за употреба преди да започнат да тъкат. Това е изключително важно действие, тъй като качествата на тъканите зависят от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка.

 Вълната първо се очиства и после се попарва с цел да се отстрани мазнината по нея. След  това тя се изсушава и се разчесва с гребен или дарак - уред с два реда железни шипове. След многократното разчепкване от нея се отделят дълги влакна. Конопените влакна се отделят, като растението престоява във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, след това материалът се разчесва и както при вълната, се отделят влакна. Те се изваряват в луга и се избелват, за да се получи крайният продукт. Коприната пък се получава от копринените буби, които често се отглеждат в домашни условия. Те се излюпват в пазвата на някоя баба, която пази там семето на топло. Хранят се с листа от черница – дърво, което е широко разпространено у нас, и до една определена възраст преминават от какавида в пашкул. Именно от пашкулите, потопени във вряла вода, се отделя първоначалната нишка, която се навива на кълбо или в друга форма. Тъкачеството се извършва на стан – хоризонтален или вертикален. Най-разпространеният домашен стан обаче е първият. Той се състои от две дървени рамки, на които се слагат две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навива основата, а на предното се навива натъканото. За рамката се прикрепят и нищелките - част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка и ваталото - част със зъбци, между които се прокарва основната нишка.

 Друг основен елемент на стана е совалката – на нея се навива преждата, с която се тъче. Готовите изделия най-често са класирани според  мястото им в бита – в обредната практика или за домашна употреба. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите - използват се за покриване на хляба, освен в домакинството те се използват и в обредната система, възглавниците и други. За домашна употреба са се категоризират пешкирите например. Те отново имат както битова, така и обредна функция. Кърпите за всекидневна употреба са украсявани с цветни линиарни прешарвания, докато тези използвани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика. За съжаление, както повечето български занаяти, и домашното тъкачество постепенно е изместено от фабричните изделия и залязва. Въпреки това, по нашите земи все още има доста хора, предимно жени, които се опитват да запазят традицията и занаята живи.

Източник: www.bulgarianhistory.org